Разсъдителността – най-великата добродетел

По време на св. Литургия, в просителната ектения дяконът се моли „за доброто и полезното за нашите души”.

Разбира се, на пръв поглед и предвид съвременното знание на езика някой ще каже – ето, търсим, това, което ни е от полза, в наш интерес, но тези думи всъщност, които ние тълкуваме превратно, са последвани от друга дума, която определя тяхното истинско съдържание: там се казва „за доброто и полезното за нашите души”. За доброто – защото има много разбирания какво е добро и какво лошо и всеки тълкува този термин според своето разбиране, идеология, страсти, грехове, духовно състояние и знание. Църквата обаче определя, че добро – това е доброто за нашата душа. За много неща казваме, че са добри – това е добро, друго е добро, но то може е добро за греха, за нашия светски живот, за всичко друго. Това не означава, че доброто винаги е добро и от полза за нашата душа, т. е. възможно е нещо да бъде добро, наистина, но да не е от полза за нашата душа. Нека бъда по-ясен. Има една добродетел в Църквата, в духовния живот, която отците не се поколебават да я нарекат най-великата добродетел от всички други, дори от добродетелта на любовта. Любовта се смята за венец на добродетелите, но Отците казват, че най-великата от всички добродетели е разсъдителността. Какво означава това?

Това означава, да го кажем просто, човек да знае и да може да различава дадено нещо, което прави, дали наистина е добро и полезно за душата му. Дали това нещо е от Бога, дали е за духовна полза. Както казахме, съществува обективна оценка за някаква тема, събитие, дело, но съществува и субективна, която много пъти променя обективната оценка. Нека дам по-практически пример. Постът, например, е добродетел, нещо добро, духовно оръжие, Божия заповед, нещо, което Отците са ни предали като едно от оръжията в духовния живот. Ако обаче това оръжие на поста не се използва правилно, то от добро става лошо, т. е. ако човек пости безразсъдно и вместо да помогне на тялото си да го освети, го убие, убие себе си, тогава това вече престава да бъде добро и става лошо, а вместо за полза, постът се оказва за смърт. Добро нещо е и любовта, както казахме, но без разсъдителност тя действително може да стане много опасна. В Църквата има свети хора, които са стигнали до духовните висини на безстрастието и действително, горейки от огромна любов за хората, стават всичко за всички. Те не се колебаят от любов да изложат себе си на всякакви опасности, да предпочитат да загубят, за да спасят брата си.

Ако обаче човек няма разсъдителност и се хване за любовта, изложи себе си на опасности и се нагърби с действия и бремета, които не са по неговите сили, но още не е дошъл часът да прави това, тогава да знаете, че ще си навреди и докато подбудата е била добра и изглежда, че делото е добро, че е дело на любов, в крайна сметка стига до гибел, защото е нямал разсъдителността да разбере, че това нещо не е било за него. Всички вие знаете, след като живеете в обществото, както и ние чуваме, колко пъти се получават проблеми и дори грехове, които са започнали от християнска любов. Някой мъж, например, от любов и симпатия тръгва да помогне на някоя девойка и без да внимава, без да има духовна сила, нещата там функционират на друго равнище и докато е тръгнал с добри подбуди и християнска любов, той стига дори до плътски грехове. Защото не са внимавали, не са използвали добродетелта на разсъдителността, за да разберат, че да, теоретично изглежда добро това, което отиваш да правиш, но практически не можеш да го направиш, нямаш силата да го правиш. Мнозина казват някой път: нека отидем в публични домове, в нощните клубове, в тези много предизвикателни места, за да помогнем, да се спасят девойките, които са там. Да, но кой си ти, който ще направиш това нещо? Много светци са правили това, но те са били безстрастни. Преди да отидат там, те са се освободили от страстите и греха, а ние сме толкова немощни и грехът толкова лесно ни атакува, дори идеята, думата и представа за това нещо и затова не е от полза да излагаме себе си на такава опасност и трябва да се дръпнем назад. Заповедта, иначе казано, не се прилага поради разсъдителността, не защото отменяме заповедта, а защото сега не можем да я приложим. Или много пъти има хората, които имат незаконни връзки и човек казва искам да прекъсна връзката, но съжалявам момичето! или просто съжалявам го! Ама това съжаление – да, обективно погледнато е хубаво единият да съжалява другия, нашите ближни и да не ги наскърбяваме. Но не можем да го съжаляваме в мига, в който съгрешаваме, а трябва да го наскърбим, да намерим сила да го раним, да го нараним, да го наскърбим, за да му помогнем. Това е разсъдителност. Един лекар не може да каже: жал ми е да продупча кожата на болния с иглата и да му сложа инжекция! Ама, ако го съжалиш, това означава, че той ще умре, ще го боли още повече, ще загине. Не може хирургът да каже: жал ми е да му отрежа крака или да му извадя сливиците – тук не съществува съжаление. Ако един касапин вземе ножа и започне да ти реже гърлото, той ще извърши убийство и ще те погуби, докато лекарят те спасява. И двамата вземат нож и ти режат гърлото, но има разлика между тях.

Така и в тези дела, които много пъти теоретично изглеждат оправдани, но поради разсъдителността непременно трябва да ги прекъснем. Тази тема е много важна. Знаете, че Отците подчертават това изключително много и са стигнали дотам да кажат, че много хора, много подвижници, са се подвизавали и са разрушили телата си чрез аскезата без да имат разсъдителност и така са се самопогубили. Външно изглеждало, че вършели добродетелта, но всъщност тази добродетел се превръщала в гибел. Темата за разсъдителността е огромна и е нужно много изследване и време в духовния живот, за да може човек я разбере. Най-малкото в началото разсъдителността е резултат от послушанието. Всички имаме собствени страсти и, както казват Отците, преди да се очисти нашето сърце, не трябва да слушаме това, което то ни казва. Не трябва да вярваме на нашите чувства и да казваме, че мен това нещо ме утешава! Както казват хората, които духовно са напреднали – това ме утешава, а това не! Не можем да кажем това, защото, когато например другият дойде и ме наругае, мен ме утешава изключително много това и аз да го наругая. И дори повече, отколкото той мене. И ако не го наругая, от нерви може да плача, защото не съм го наругал. Докато светецът може да плаче, защото, как да го кажем, е прекалил малко с думите си или брат му се наскърбил, и плаче и скърби за това, а ние плачем от нашите нерви, че не сме направили същото, че не сме отмъстили. В този миг, най-малкото външно, ще ни утеши да се противопоставим и да отмъстим, защото нашето сърце иска това. Иска го нашият организъм, както казваме. Искам да отида да го наругая, защото той ме наруга, онеправда ме и искам и аз да отида да го онеправдая! И докато притискам себе си да не го направя, чувствам голяма вътрешна съпротива, т. е. в мен се получава сблъсък. Въобще това става и с гнева, и със сластолюбието. Например, някой е загубил възможността да извърши някакъв плътски грях, огорчава се, отива вкъщи, плаче, ридае, че е загубил тази възможност, да падне в онзи грях, защото така „утешава” себе си, т. е., както казва един светец, преди очистването на сърцето, каквото има в него, съответно такива обстоятелства търси. Един горделивец и тщеславен човек се утешава с това да му се дивят, да го хвалят, да го ласкаят, да спи и в съня си да гледа хора, цели тълпи да го прославят. Е, такива неща търси сърцето, такива неща има в себе си.

Затова в началото на духовния живот човек не трябва да вярва на това, което му казва сърцето и чувствата, а трябва да изследва всички тези неща по два начина. Първото сито, така да се каже, през което се пресяват тези чувства и желания, са Божиите заповеди. Нещо, което категорично е отхвърлено от Божиите заповеди, не можем и не трябва да го приемем, изначално е отхвърлено. Изобщо не подлежи на обсъждане. Дори не го дискутираме. След като Божието слово показва, че е грях, че е беззаконие, че вреди на душата, че реално я убива, значи го отхвърляме. В нас ще настане война, битка, ще се надигнат помислите, страстите, за да ни задушат. Ние обаче ще се противопоставим и няма да се съгласим да утешим сърцето си. Искаш го и го направú! – ни казва. Не! Няма да правим това, което страстта иска. Това е първият стадий, това, което наричаме да се отречеш от себе си. В онзи час трябва да спазиш Божиите думи да се отречеш от себе си, няма да се съгласиш да отидеш там, където искаш, да ядеш каквото искаш, да действаш както искаш, защото Божията заповед те възпрепятства, която не е закон, а лекарство, която не е закон в юридическия смисъл.

Ако не можем да разберем дали това нещо е добро с помощта на Божиите заповеди, например някакво действие, което възнамеряваме да направим, не можем да си изясним дали е добро или не, тогава какво правим, как можем да разберем дали наистина е от полза и добро, и полезно за душата ни? Тогава, след като първо се помолим и потърсим Божията воля, подготвим себе си да приемем Божията воля, ще попитаме духовни хора, нашия духовник, ще му изложим събитието така, както е, ще очакваме да получим отговор и ще приемем неговия отговор като израз на Божията воля. Когато човек живее така, привикне в послушанието и в пазенето на Божиите заповеди, тогава постепенно придобива разсъдителност, тази добродетел, както казва св. ап. Павел, е да имаме ум Христов, т. е. умът се очиства от своите предразсъдъци, от страстите, придобиваш Христов ум, придобиваш енергията на благодатта, която идва от Бога и тази енергия преценя различните неща. Тогава можем да кажем и да приложим думите това утешава ли ме или не? – към конкретното нещо. Един пример. Питат ни: грях ли е да носим панталони? Питат жени, разбира се. Сега, как да разбереш дали е грях или не? Св. Писание не говори за панталони, св. канони не говорят за панталони, в онази епоха не е имало панталони. Какво правим сега? Когато човек узрее духовно – най-малкото очисти душата си от грубите страсти и изясни в себе си собствения си път към Христос, Бог стане средоточие на неговия живот, подчини всяка мисъл на Христовото послушание, т. е. всички негови действия, движения, мисли, желания, всичко което иска и търси, имат за завършек единението с Бога, влизането в царството Божие – тогава той чрез своето духовно чувство вече ще може да различава в сърцето си всяко нещо, което прави, дали е добро или лошо. Дори простите всекидневни неща – утешават ли го или не? Виждаш неща, които всички правим, когато сме по-малки, в по-малка духовна възраст, тогава не сме ги разбирали, не са ни дразнили. Не сме разбирали, че това не ни принася полза. Не е било ясно изразен грях и е било, така да се каже, неутрално събитие. Сега обаче не го приемаме, т. е. нашето собствено аз не го приема. Както едно ядене, не го ядем – например, детските храни, когато сме били малки и растяхме, ги ядяхме, а сега предизвикват отвращение у нас и дори насила да ни накарат да ядем от тези супички, които ядат бебета, ще ги повърнем, не можем. Защото нашият организъм не ги приема. Така става и тук. Когато постепенно се усъвършенстваме в духовния живот, тогава не можем да приемем много неща, които сме вършили по-рано. Нашата душа се противи, отхвърля ги, защото вече съществува духовно усещане, т. е. разсъдителността е зрението на душата, така да го кажем, окото, усещането на душата, чрез което преценява различните неща, които всекидневно виждаме пред нас. Това наистина е рожба на акривията на съвестта (прецизната, чистата съвест). Когато човек пази Божиите заповеди и иска, обича, жадува да ги пази и подчини себе си на послушанието, на Църквата, на Евангелието, към духовния отец, тогава придобива това, което казахме по-рано.

Когато човек напредва чрез молитвата и пълното освобождаване от вехтия човек, тогава стига до мярата на светците и това чувство е много силно. Тогава човек различава духовете, които го приближават. Той гледа зад всички тези събития, дори всекидневните неща, дали се крие Божият Дух или духът на врага на нашето спасение. Той може да различава духовете. Затова св. апостол казва: не вярвайте на всеки дух, който ви доближава, а различавайте духовете дали са от Бога или въз основа на това духовно чувство, което естествено имат духовно по-напредналите. Затова виждате, че днес има мнозина, и изглежда винаги ще има такива, които идват, държат Евангелието, искат да се наричат християни, учители, външно няма нещо, което да буди безпокойствие или поне подозрение, но тези хора са обладани от духове, противоположни на Божия Дух. Тях само светците могат да ги усетят и затова светците са критерият на Църквата. Те са критерият на Църквата, защото светецът, добродетелният и очистен човек, този, който е придобил благодатта на Светия Дух в себе си, той може да различава какво става във всеки човек, който го доближава и да различи дали той е от Бога или от демоните.

В живота на светците виждаме, че човек стига дотам дори да игнорира заповеди заради разсъдителността. Една проста заповед, например, не лъжи!, но ако правиш това безразсъдно, означава, че ще причиниш много злини в живота си. Когато някой дойде и те попита: този, който ти говори преди малко, обвиняваше ли ме? Каза ли ти нещо срещу мен? Е, той може да ти е наговорил разни неща срещу него. Безразсъдната искреност изисква да му кажеш: да, той те обвиняваше! Защото, след като те пита, ти му отговаряш. Разсъдителността обаче какво изисква – да му кажеш: не, брате мой, не те обвиняваше, а напротив, говореше много хубави думи за тебе, хвалеше те, този човек те обича и където да го чуя, казва най-хубавите думи за тебе. Това лъжа ли е? Ако съдим външно, е лъжа. Но ако съдим с разсъдителност и по духовен начин, както светците са правили, тогава това е истина, благословение и нещо необходимо, защото истинното е всички да бъдем обединени в Божията любов. Има много такива събития, където хората са прилагали разсъдителността в живота си, но също видяхме, че, от една страна, липсата на разсъдителност, дори в името на Христос и на духовния живот, създава огромни проблеми, а разсъдителността, която външно нарушава заповедите, създава големи добродетели.

Сещам се за един случай в Гърция, за една госпожа – добра, църковен, благочестив човек, с голяма, но безразсъдна ревност, която създаваше много проблеми у дома си, защото нейният съпруг не можеше да я следва по начина, по който тя търчеше в духовните неща. Естествено поради тази ревност и без да има тясна връзка с духовен човек тя се предаде на смятаните от нея за духовни дела и не си седеше вкъщи. Където имаше беседа, бдение, Вечерня, Литургия, тя търчеше навсякъде – това е добро, но тя не помисли, че мъжът й негодува, роптае и така му създава проблеми. След това започна да променя и своя външен вид, да създава проблем с храните, т. е. направи всичко у тях „на пух и прах”. Нейните деца се възпротивиха, мъжът й също и в името уж на духовния живот без малко щеше да вдигне дома си във въздуха. За щастие, Бог я предпази и срещна един старец от Света Гора, велик старец, съвременен подвижник, който, когато я видял, й се скарал и казал: Престани с всички тези неща! Погрижи се да имаш разсъдителност! Добро е да ходиш всяка нощ на бдение – в Гърция, в Солун всяка вечер има не само едно бедние, а две или три, защото хората там са свикнали с литургичния живот. Но в твоя дом какво става, кой гледа съпруга ти, децата ти? Не можеш да ги изоставиш. И наистина, той й казал още неща, които ще прозвучат много смело в нашите уши. Той обаче направил всичко това и я посъветвал, за да може тя да се подвизава с разсъдителност и да не съсипе другите. Зная, че това ще предизвика много въпросителни у вас, но е факт, че трябва да бъдем много внимателни. Отците казват, че всяка добродетел трябва да се извършва съзнателно. Какво означава това? Например мълчанието е добродетел и Отците казват: над всичко обикни мълчанието, именно то ще ти помогне да влезеш в духовното пространство. Така е, мълчанието наистина е голям ключ, който отваря много врати към Божията тайна. Представяте ли си обаче, ако съпругът или съпругата приложи мълчанието, какво ще стане? Веднага щом жена ти тръгне да ти каже нещо, ти й казваш: Мълчи! Не говори, защото трябва да имаме добродетелта на мълчанието! Детето тръгва да ти говори, а ти: не говори, защото трябва да имаме добродетелта на мълчанието, да не празнословим! Чувал съм това в някои семейства: да не празнословим! Е, да не празнословим с децата, със съпругата, с един, с друг, и така вдигаме дома във въздуха. Твое право е да правиш каквото искаш, вдигни всичко във въздуха, но не стига това, а след това Христос става виновен, поповете, духовниците, манастирите, монасите, аз – за това че идвате и слушате. Да знаете, че тези, които идвате тук, каквито и грешки да правите, и мен обвиняват за тях, разбира се. Отче – ми казват – идва и тебе слуша! И аз откъде да знам какво прави вкъщи? Аз ли съм виновен, че е решил да направи еди-какво си? Понеже идва и ме слуша или веднъж е дошъл и се е изповядал? Откъде да знам всички останали неща? Е, след като теб слуша и ти е целунал ръката, ти си виновен! Много хора ме обвиняват, не се смейте, защото това е сериозно нещо.

Пример с друга добродетел. Христос е казал: не си събирайте съкровища на земята! Добре, един от двамата съпрузи решава да изпълни тази дума, има няколко хиляди евро в банката, пазила ги е за децата си и отива и ги раздава всичките. След това какъв е резултатът? Къща на „кукуво лято”. И го питаш:

– Защо детето ми, раздаде парите си?

– Ама, Христос не е ли казал да не си събирате съкровища на земята?

Да, Христос наистина го е казал. Но имаш ли тази сила на вярата да понесеш последиците от твоята постъпка? Да, направила си едно добро дело, но последиците не можеш да ги понесеш. И първо на първо не си сама вкъщи Ако има взаимно съгласие в цялото семейство да продадете всичко и да живеете като птици небесни, да нямате грижи и да се занимавате с молитвата, да, наистина това е добро дело, и можете да станете като преп. Андроник и Атанасия, които се осветили по този начин. Трябва обаче да имаш и силата да издържиш последиците от твоите дела без да роптаеш, защото добродетелта не е само в това да извършиш едно нещо, а и да понесеш всички негови последици. Когато например постиш, трябва не просто да не ядеш (блажна храна), а трябва да понесеш и безсилието, т. е. краката ти да не те държат и всички останало. Не да постиш и да се оплакваш, че не можеш да не стоиш на краката си или ти се завива свят. Е, след като не ядеш, какво би искал да правиш? Да не ядеш и да имаш сили да търчиш и да играеш мач? Когато човек не яде, му се завива свят, когато не спи, нищо не вижда, може да се срине телесно, но трябва да имаш тази сила, за да продължиш напред, независимо от последиците на делата, които вършиш. С други думи, добродетелта на разсъдителността е толкова „многофронтова”, че обхваща целия спектър на духовната борба и в същото време е много опасна. Защо? Защото, докато от една страна внимаваме да не паднем в прекалена строгост, от друга може да паднем в отпускане и някой казва: добре, не стигай до крайности! И мнозина така казваме: това, което правиш, е крайност! Не изпадай в крайности! Тръгваме да спрем това, което правим, защото уж е крайност – и затова трябва да имаме разсъдителност, но прилагаме разсъдителността както ние я разбираме и накрая стигаме до отпускане. От едната крайност изпадаме в другата. Трябва, следователно, да намерим средния път, това е истинската разсъдителност. Средният и царски път, който не те хвърля нито в едната, нито в другата крайност. Човек може да постигне това, само ако разкрие хода на своята борба правилно и искрено пред разсъдителността на други опитни духовни отци. Затова послушанието е необходимо, затова не можем да опознаем духовния живот с четене на книги, не можеш да вземеш книгите на Отците, да ги четеш и да живееш духовно, това не е възможно. Чети колкото искаш, слушай колкото касети искаш, слушай колкото беседи искаш, но не можеш да напреднеш, ако не отидеш сам лично да застанеш пред духовния лекар, да му изложиш своя духовен път и да приемеш неговите мъдри съвети относно пътя на твоята борба. Сещам се, че старец Паисий казваше: когато тръгнах в началото, нямах разсъдителност, не знаех и приличах на детенцето, което, докато още не са му поникнали зъби, тръгва да яде твърди сухари. Резултатът от това е да окървави устата си, т. е. аскезата е добро нещо, делата са добро нещо, но още не е дошъл часът да се извършат.

За доброто и полезното за нашите души.

За много неща съдим като добри и полезни и чуваме много пъти хората да казват: Отче, преди всичко здраве да имаме! Здраве преди всичко! Сещам се пак за думите на старец Паисий, който, когато веднъж разговаряхме, каза: На мене болестта ми принесе повече полза от здравето! Когато бях здрав, нямах такава полза, колкото когато се разболях. Ние казваме на Бога: Боже мой, дай ни това, което е добро и полезно за нашата душа. И веднага идват изкушения, болести, скърби и обрати и казваме, ама, добре, за това ли се молим? Да, за това се молим. Защото се молим за доброто и полезното на нашите души. Някой иска да намери добра девойка и казва: искам да се оженя и да намеря добра девойка! Вместо добра девойка или добър мъж, отива и намира един чепат човек, тиранин, звяр. Е, къде са тези неща, които сме търсили, за които сме молили? Бог е по-мъдър от нас и когато Го молим нещо, Той знае какво е това, за което Го молим и какво ни е нужно. Попаднал си в ръцете на тиранин? Да, това е било нужно. Така кажи в себе си, че за да допусне Бог да попадна в ръцете на този тиранин и всеки ден да ме тиранизира, означава, че това е било нужно. Сега, как човек ще възприеме това нещо? Това не е фатализъм, а напротив, най-правилното третиране на участта, защото всички други неща, които правим, приличат на човек, който, докато някой го държи здраво, вместо да намери начин да му каже: не ме дръж толкова, счупи ми ръката! той хваща камък, удря другия с него или взема нож и реже докъдето стигне и така нещата стават по-зле. След това раните, които създаваме с нашите приумици, са много по-лоши и болезнени от предишното състояние, когато в крайна сметка не сме били виновни.

Сега малко като на шега: сещам се, когато идваха млади хора при стареца Паисий и му казваха: Отче, помолете се да намерим някоя добра девойка да се оженим! И старецът казваше: Добре бе, деца, с лошите девойки какво ще стане?! Всички искате добри девойки, с лошите какво ще стане? Той казваше: нима трябва да ги осолим и да ги сложим в тенекии като сарделите? Да ги консервираме? Някой трябва да вземе и лошите! Той казваше, че един човек, който има добро разположение, за да не го онеправдае духовно, Бог може да му даде някоя лоша девойка, лош другар, и това привидно външно зло е голямо добро, защото тази пила, която ден и нощ го яде с тези недостатъци и злоба, го освещава и му помага духовно. Така доброто и полезното за нашите души може да е лошото и кривото и противоположното на желаното от нас.

Казахме преди малко, че често молим: Боже, дай ни здраве! Ако здравето наистина ни принася духовна полза, тогава е добро и полезно, но ако вместо да ни принесе духовна полза, ни унищожава духовно и ни прави роби на греха, тогава болестта е за предпочитане. Нека видим това, което живеем всеки ден. Казваме – искаме свобода! За нашата родина, за нашата страна. Искаме свобода. Свободата е благо, но тя е благо, когато се използва по благ начин. Ако не се оползотворява духовно, тогава не е благо, а зло. Защото ще се превърне в инструмент, който ще ни унищожи духовно. И парите са добро нещо, хубаво би било всички да сме богати, да имаме пари, да строим храмове, социални заведения, манастири, да няма бедни хора, веднага щом другият ти каже: дай ми хиляда лири! Веднага! Вземи ги! Да нямаш нужди! Но те се превръщат в зло и катастрофа, ако не се използват с добра цел. В една история от Патерика се разказва за беден човек в Египет, каменоделец, който бил изключително милостив. Приютявал всички монаси от пустинята, прислужвал им, давал им милостиня и реално бил тяхна опора, когато пътували към Александрия. Веднъж един добродетелен подвижник си казал: ако този каменоделец Данаил със своята бедност е направил толкова добри дела, представи си, ако беше богат! Колко добри дела би направил! Затова такива хора трябва да станат богати, за да помагат на всички, защото възможностите на бедния са ограничени. Той започнал да се моли на Бога да направи богат този човек, за да върши още по-големи добри дела. Тогава Христос му се явил във видение и му казал:

– Настояваш да стане богат?

– Да, защото е толкова добър и ще стане много добър богат човек!

– Гарантираш ли за душата му, че когато стане богат, ще прави добри дела?

– Разбира се, гарантирам! След като е изпитан.

Добре. По Божи промисъл този човек, докато копаел, намерил злато и станал много богат. Събрал златото, отишъл в Константинопол, купил си царски титли, станал владетел, но спрял да раздава милостиня. След две-три години старецът в молитва отново видял Христос, Който бил гневен и му казал: Хайде, ти отиваш в ада! Защото гарантираше за душата на този човек. Той разбрал какво е станало. Тогава старецът започнал да скърби и да тъгува за своята лекомислена постъпка и отишъл в Константинопол, където се опитал да се срещне с този каменоделец, но той не го приел. Той не приемал никого. Един ден, докато подвижникът изчаквал да мине забогателият каменоделец със своята свита, той се опитал да влезе в колоната и да му каже: аз съм твоят познат пустинник, … но веднага щом го видял, онзи наредил на свитата и пребили стареца. Е, след това той изпаднал в голяма скръб, отдал се на усърдна молитва и вече молил Бога за това този човек отново да обеднее. Бог допуснал и станал граждански бунт, имало заговор срещу него, свалили го от длъжността, която заемал и се върнал обратно в Александрия, бидейки отново беден и загубил всичко. Там отново започнал да приютява монасите и да дава милостиня от малкото, което имал.

С това искам да кажа, че не трябва да съдим външно, защото всичко, което търсим от Бога, всички прошения в нашата молитва, са прошения, които засягат духовния живот – както и материалните засягат материалния. Те не са, за да си прекарваме добре тук, а за да ни помагат в духовния живот. Св. ап. Яков казва: Молите се, но не получавате това, което търсите, защото зле се молите. Също така той казва, че се молите, но това, за което се молите, не става веднага. Св. Йоан Златоуст коментира събитието от Стария Завет с патриарх Исаак, който бил бездетен и 20 години молил Бога ден и нощ да му дари дете. Представете си този праведник – непорочен, патриарх от избрания Божи народ, който имал пряка връзка с Бога, бил бездетен и 20 години се молил на Бога със сълзи, с огнена молитва, а не с тези молитви, които ние отправяме, Бог да му даде дете и това станало чак след 20 години. Св. Йоан Златоуст пита: Ама, защо 20 години? След като щял да му даде, защо не му дал още първата година, а трябвало да се мъчи 20 години? Това станало, защото плодът на търпеливата молитва от 20 години бил по-голям от това да придобие дете. С други думи 20 години молитва с труд има по-голяма стойност за Бога от това да имаш едно-две деца или това, което искаш. Както и това да се молиш, бидейки в трудности, болести, изпитания и да казваш Слава Богу! Или някоя молитва, която има по-голяма стойност, отколкото да казваш Слава Богу, защото днес се наядохме хубаво! И спечелихме от лотарията!

Питаш другия: Как си? Слава Богу, всичко е добре! Това слава Богу! е много евтино. Знаете ли кога това слава Богу! има сила? Когато казваш: слава Богу, всичко върви накриво! Болен съм, слава Богу! Слава Богу, имам скърби! Слава Богу, не става нищо от всичко това, което искам, всичко върви на обратно! Е, именно това „Слава Богу!” е казал Йов и се е осветил.

Разсъдителността ни кара да си слагаме духовни очила и да гледаме нещата така, както Светият Дух ни поучава, както и да бягаме от двете крайности – безразсъдната строгост и отпускането, които ни съсипват. Също така тя ни помага да придобием здрав ум, с който в крайна сметка различаваме за какво да молим Бога…

Превод: Константин Константинов

Подготвя се книга с проповедите на Лимасолския митрополит Атанасий. Средствата за нея се събират чрез дарения. Можете да дадете своя принос по три различни начина:

1. За дарение чрез банков превод:

IBAN: BG80 SOMB91301052727501, BIC: SOMB BGSF (Общинска банка),
Титуляр: Фондация „Православие България”, основание: за книгата на митр. Атанасий

Източник: http://dveri.bg/93p4h

Акция: Да издадем проповедите на митрополит Атанасий в книга

През последните няколко години сайтът http://www.dveri.bg публикува проповедите на един кипърски духовник – Лимасолския митрополит Атанасий, който за кратко време успя да спечели българския читател и се превърна в един от най-търсените съвременни православни автори у нас. На български език бяха преведени над 40 негови проповеди, които в своя оригинален вид съществуват само на аудиозапис. Отзвукът от живото слово на митрополит Атанасий бе толкова силен, че неговите статии в Двери започнаха да се превеждат и на други езици – руски, македонски, сръбски, английски и дори арабски… Станахме свидетели на едно считано за исторически изживяно явление, а именно, как живото църковно слово на владика Атанасий достига до други народи през българския език – както е било в миналото, в зората на славянските църкви. Така кипърският епископ стана любим автор и в Русия, а радостта на екипа на Двери и нашите сътрудници в това дело е наистина голяма.

Много наши читатели искат проповедите на митр. Атанасий да бъдат издадени в книга. Такова е и нашето желание – в бъдещия сборник ще влязат не само най-четените от вече публикуваните статии, но и нови проповеди, непознати на българския читател. За тази цел се обръщаме към всички почитатели на словото на митр. Атанасий Лимасолски с призив да съберем заедно необходимите за издаването на книгата средства – около 5000 лева. Екипът на Двери има благословията на митрополита за публикуването на проповедите му. Надяваме се с общи усилия да направим възможно довеждането до край на едно благословено мисионерско начинание, което, вярваме, ще даде богат плод сред много наши сънародници, търсещи живото Божие слово.

Идеята е, част от тиража на изданието с проповедите на митрополит Атанасий, направено с финансовата подкрепа на нашите читатели, да се раздаде безплатно на църковни, академични и училищни библиотеки, на участници в неделни училища и курсове, за да достигне до повече хора, които имат нужда от духовните му наставления.

„Двери“ се ангажира да дава информация за набраните средства и за какви дейности по издаването са били похарчени. За контакти с редакционната колегия: redaktori@dveribg.net

Дарение можете да направите по следните начини:

За дарение чрез банков превод:

IBAN: BG80 SOMB91301052727501 , BIC: SOMB BGSF (Общинска банка),
Титуляр: Фондация „Православие България“, основание: за книгата на митр. Атанасий

За дарение чрез ePay.bg и PayPal щракнете тук:

http://dveri.bg/xcqu3

Със своята молитва той държи света

На 12 юли 1994 г., се представи пред Господа знаменития атонски старец Паисий Светогорец.

Старецът Паисий – велик светия на нашата Църква, воин, подвижник, молитвеник, човек с велика любов към Бога.

Дръзваме да разкажем за това, което сме видели и чули, като отговорни свидетели на стареца, както светите апостоли са свидетелствали за Христа, за Неговия живот и чудеса в помощ на всички нас, за да повярваме в това, че Той наистина е Христос Спасителя, Избавителя на света, и вярвайки в Него, ние получаваме вечен живот.

Много хора познаваха стареца и бяха свързани с него. Всички те, всеки в своята мяра, са получили неговото благословение и молитва и навярно биха могъл много да разкажат. Ето това благословено общение е неизчерпаемо, както е неизчерпаем океанът на Божествената благодат, която винаги преизпълваше стареца.

Аз се запознах със стареца Паисий, когато бях на 18 години. Веднага след завършването на училище, през 1976г., станах студент в богословския факултет на Солунския университет. От различните свои състуденти, аз слушах за Света Гора, и много ми се прииска да отида там. И ето, през септември 1976г., за първи път се отправих към Атон.

Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем

И самите себе си, и останалите около нас – нашите деца, роднини, близки, колеги, съграждани, въобще всички- да предадем в Божиите ръце. И макар това увещание на дякона в св. Литургия да изглежда незначително и просто, в наши дни то има огромно значение и голяма сила. В обърканите дни, в които живеем и се натоварваме с много неща, сме стигнали дотам да се чувстваме изключително изморени и напрегнати. Човек среща страдащи хора, които са остарели от всекидневните трудности, хора, носещи дълбоки рани от нещата, случващи се около тях. Има младежи, които са толкова чувствителни, че за тях е достатъчно да чуят една емисия новини и душата им се потапя в огромно недоумение за случващото се в света. Смутени са от това накъде се е запътил този свят и какво ще стане в течение на времето. Душата на човека влиза в тази тревога. Това затруднение, тази борба, тази умора е един от знаците, дадени от Господа за последните времена, и всички живеем в него. Христос казва: “Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Мт. 11:28). Също и Църквата постоянно ни призовава да оставим всичко в Божиите ръце. Много пъти чуваме от духовни хора, когато им споделим нашите проблеми и трудности: “Остави го на Бога.” В същото време този отговор като че ли не ни казва много. Казваме си: “Как ще го оставя на Бога, аз какво трябва да правя, не трябва ли да направя нещо? Да оставя всичко на Бога и да скръстя ръце ли?” Мислим, че такава реакция би била проява на страх, безразличие, а то всъщност е голяма смелост и мъжество. Трябва да си много смел и доблестен човек, за да оставиш всичко в Божиите ръце! Душата ти трябва да е изпълнена с доверие в грижата и любовта на нашия Отец – Бога.

Само смиреният се успокоява в Бога

Спомням си, когато бях на Света Гора и живеех онзи красив и ангелски живот на монасите, дори само като излизах навън в Солун, чувствах огромно терзание, виждайки града с неговото неспирно и задушаващо движение. Наистина ме обхващаше депресия, не издържах. Набързо свършвах работите, които трябваше, и се връщах обратно.

Тогавашният архиепископ на Кипър помоли нашия старец една група монаси да се върнат на острова, след като сме излезли от там. Не бях ходил в Кипър откакто бях на Света Гора – вече го бях забравил. Старецът ме извика и каза:

– Виж, Църквата иска да отидем в Кипър, чувствам, че извършихме неправда спрямо тамошната църква, защото тук се събрахме всички кипърци и оставихме Църквата да кърви. Сега трябва да изпратим няколко братя да отидат в Кипър.

Аз казах:

– Да, наистина трябва да се изпратят някои.

А той ми отвърна:

– Ама, аз не те извиках да ми кажеш твоето мнение.

– А защо?

Евангелието не се чете насила

Беседа върху блаженствата

„Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно“

Блаженствата в Евангелието не притежават характера на синайските заповеди, в тях не се казва „Не кради, не лъжесвидетелствай против ближния, не прелюбодействай“ и т.н. Тоест, те не съдържат забрани на различните човешки грехове и страсти, а облажават хората, които вече вървят към Бога. С други думи, блажени са смирените, което означава бедните духом, които чувстват  светото Христово смирение в сърцето си, защото на тях принадлежи Царството небесно. Когато Бог чрез Христовите уста нарича хората блажени, както всички Божии думи, така и тези имат  абсолютен смисъл. Бог не говори за нещата „приблизително”. Божието Слово е остро, то е действено, животворно, всемогъщо, защото идва от всемогъщия Бог. Затова, когато Бог казва, че даден човек е блажен, той наистина е блажен. И блажен не в смисъла, в който нашият ум го разбира, а с онова блаженство, което Бог знае. Представете си, доколкото можете, Самият Бог да нарича някого блажен, щастлив, да използва всички тези определения по отношение на някой човек. Както един богаташ, който има милиони, да каже за някого: „Той е много богат!“ Тези думи са казани от някой, който  знае какво означава голямо богатство. Разбирате ли? Бог, Който  Сам е Блаженство за хората, нарича блажени всички, които пазят тези думи.

Понеже си човек

Защо казвате, че трябва да оставим борбата със страстите си на Бога? Не е ли протестантско учението, че Светият Дух очиства човека, независимо от нашите постъпки?

Вече говорихме, че Христос освещава целия човек и не бива да тълкуваме действията на Бога с човешки критерии. Мнозина казват например: „Сега обичаш Църквата, защото си ентусиазиран и това е поради младежката ти възраст!“ Така може да говори един антропоцентричен психолог, който тълкува всичко през призмата на собствените си дадености.  Той може да изкара ексцентричност онова, което светците са почувствали и преживели. Техният опит обаче не се тълкува с естествени очи, това не са неща, които носиш в лабораториите. Божиите дела се движат от Светия Дух, а Светият Дух не понася  изследване с ум, непричастен на благодатта. Когато умът ни е опитен и от опит знае как благодатта действа в другия човек,  разбира какво се случва в него. Когато умът е непричастен на благодатта, той всичко тълкува логически и отхвърля действието на благодатта. Той ти казва: „Защо е необходимо да постиш? Да не спиш? Трябва ли тази девойка да отиде да умре мъченически и да стане мъченица? А този защо трябва да става аскет?“  Да, от гледна точка на логиката нищо от тези неща не е необходимо.  Но ако видим нещата чрез благодатта, ще разберем, че тя движи сърцето ни, за  да продължи по пътя на духовния живот, който ние доброволно избираме и знаем, че тези неща са тайна в дълбочината на нашето битие. Затова фактът на  Божието присъствие в сърцето на човека не може нито да  се опише, нито да се обясни. То просто се преживява.

Гледаме края на светците, а не виждаме пътя им

Беседа на митр. Атанасий с вярващи в Лимасол, Кипър.

Въпрос: Каква е връзката на вътрешния духовен живот с чувствата и какво означават думите „Царството Божие е вътре във вас”?

Факт е, че духовният живот в Христос е тайна, която се разгръща в сърцето на човека и засяга целия човек, т. е. не е нещо, което се извършва само в душевния свят или засяга само чувствата. Когато в Евангелието Христос казва, че Царството Божие е вътре в нас и когато Отците говорят за сърцето и очистването му от страстите и вселяването на благодатта в него, естествено не се има предвид само душевния свят или биологичното сърце, а центърът на всички наши сили, на нашата личност, на всички психо-соматични сили. Затова духовният живот се нарича духовен, а не защото засяга само духа. Други пък мислят, че духовен живот са литературните творби, а тези, които ги пишат, се наричат духовни човеци и хора на духа. Светоотеческата терминология не използва за тези неща термина „духовни” – нито за поемите, нито за прозата. Литературното творчество е интелектуално, философско дело, то е плод на човешкия ум.

Светогорски истории – 6

Знаете ли, някои стари хора – не знам дали има около вас – си говорят сами и казват мислите си на глас. На Света Гора имаше един старец – старец Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му казваха:
– Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той отговаряше:
– Не! Аз искам да се качвам по стълбите!
Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:
– Господи Иисусе Христе!
И сам си отговаряше:
– Какво искаш, бре, Давид?- все едно, че Бог му отговаря.
И пак:
– Помилуй ме, Христе мой!
На следващото стъпало:
– Господи Иисусе Христе!
– Какво искаш, бре, детенцето Ми?
– Е, какво да искам, след като знаеш, Бог си, не виждаш ли? Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!
Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и стояхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбанката за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:
– Ама, какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?
Ние му казахме:
– Е, дядо, спокойно!
А той:
– Ама в нашия манастир веднага щом свърши Вечернята, има трапеза и ние отиваме и ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?
И след това пак сам си казваше:
– Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?
След това каза:
– Хубаво пише в Евангелието “ Моят дом е моята крепост”! (старецът мислел, че пише нещо подобно).

Мълчанието на Бога

Време е Господ да действа: Твоя закон разориха (Псалом 118:126-131).

Време е Господ да действа може да означава, че  е време да направим нещо за Господа. Правилното тълкувание обаче е  – време е и Ти да действаш, Господи. Човешкият опит потвърждава това: Давидовите псалми, но и нашият всекидневен живот ни разкриват, че всеки човек познава през живота си опитно една тайна – тайната на мълчанието на Бога. Твърде много пъти в живота ни се струва, че Бог сякаш  мълчи. И още по-точно, сякаш Бог отсъства. Много пъти търсим или искаме от Бога да действа,  но Той не действа и оставя нещата да се развият  така, както се развият, а  това развитие за нас може да е  драматично, да е трагично, да ни задушават неправдата, затруднението и въпреки това Бог мълчи. Не се намесва и не действа. Естествено е човек да чувства протест в себе си, сякаш иска да каже на Бога: Защо не правиш нещо?! Защо не действаш!? Защо не се намесиш и не спреш това, тази неправда, след като я виждаш и след като това върви дори срещу Твоя закон?

Бог обаче мълчи. Бог винаги е действал така. Бог е направил Своите дела в мълчание и се явявал в света, но същевременно  сякаш отсъства от нещата на този свят и не само в личния живот на човека, а дори в живота на Църквата. Когато четем житията на светците и особено на мъчениците  от първите векове, но и до наши дни, виждаме, че е имало християни, които били преследвани, пострадали мъченически и заплатили с кръвта си за вярата в Христос. Имало е периоди, когато изглеждало, че Църквата буквално щяла да рухне, че враговете на Църквата достигат  апогея на своята мощ, сила  и слава, а Църквата стига до най-ниската граница на безсилието и унижението. Някой би казал: защо Бог не се намеси, защо еретиците да триумфират, защо  при враговете на Църквата нещата да вървят добре, а при нас да няма нищо добро и вместо към по-добро, да вървят от зле към по-зле? Защо трябва да ставаме „последните хора на този свят“, както казвали апостолите? Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци.Последните хора, най-унижените се оказахме ние, апостолите.

Да не се смущава сърцето ви

Живеем в трудно време и нито един човек не остава незасегнат – всички сме  сякаш в един кораб, в нашата малка родина, насред бурята, и не знаем къде отиваме, нито къде се намираме. Когато ни сполетят трудности – независимо дали в семейството, в обществото или лични, то това винаги е мъчително. В такива моменти не утешаваш човека, казвайки му, че нищо не се случва. Правилното е да знаем, че сме в затруднение, да видим как да го преодолеем и как да се отнесем към случващото се.  Когато човек бива изпитван, той се терзае, тревожи, страда, скърби и има неприятни последици. Това не означава, че затруднението е от Бога, защото Бог не иска да затруднява хората, нито съдейства на злините, които ни се случват.  Скръбта, тревогата и всяко притеснение никога не произлизат от Бога, а от нас самите или от дявола. Но откъдето и да идват, изкуството и мъдростта на човека е да се опита да се отнесе правилно към сполетелите го трудности, за да ги оползотвори духовно и от затруднение да го претвори в благословение, от гъст мрак – в истинска светлина. Никой не може да избегне трудностите – грешни и свети хора, богати и бедни, всички ще вкусят от горчилката на трудностите. Въпросът не е как човек да се отърве от тях, а как да ги възприема.

Бог ще говори в сърцето ти, когато си готов

В беседата митрополит Атанасий коментира откъси от книгата на стареца Софроний за св. Силуан, давайки обяснения за това как Божията благодат действа в човека, какво е духовната борба и защо се налага тя да се води.

„У св. Силуан започнали различни промени в духовното състояние: веднъж посещение на благодатта, друг път  богооставеност, трети път дори демонични нападения и всичко това предизвиквало болка в душата му и направило борбата му още по-болезнена и трудна. Цялото състояние на духовна борба обаче има конкретен смисъл и цел: чрез него се придобива разсъдливост за това как помислите на различните страсти безшумно приближават и как действа благодатта. Св. Силуан влиза в етапа на съзнателния подвижник и към основните изследвания на живота спадат въпроси като това как се придобива благодатта, как се опазва, защо и по коя причина тя напуска душата”.

Светогорски истории – 5

„Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, герон-Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна”. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал покрай църквата „Света София” в Солун и видял венците на едно погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи и ако починалият е някой богат, е пълно с такива венци, украсяват църквата с цветя, с ленти, мислиш, че си на сватба, не разбираш, има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги от погребалните бюра, а ние гледаме покойниците през прозорчето, в противен случай изобщо не ги гледаме. Нямаш пряка комуникация с мъртвеца, по-рано ги вземаха вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги, днес е вътре в ковчега. Както и да е.
Този старец отишъл, видял цветята и извикал:
– Сватба ли има тука?
– Не, погребение!
– И какво е това тук?
– Това са венците за починалия.
– И колко струват тези неща?
– 5000 драхми единия.
– 5000 драхми единия? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!
– Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?
Той влязъл вътре.
– Къде е вдовицата?
Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:
– Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е тоя егоизъм и тщеславие?
Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:
– Остави ми на мира, клети човече! Остави ме, махни се оттук!
– Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!
Тогава тя извикала:
– Не издържам вече! Обадете се на 100 (Номерът на полицията в Гърция)!
Отецът не знаел какво е 100 и казал:
– Ако щете, обадете се на 1000!
Така и остана това на Света Гора, защото когато се върна, го разказваше. . . да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Той отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството на образованието има гола статуя на Афродита. Той казал:
– Пред Министерството на образованието?
Той тръгнал от Света Гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и казал:
– Не стават тия работи!
Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил статуята на прах. Статуята обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:
– Искаш ли адвокат?
– Не!
– Знаеш, че ще последва затвор.
– Г-н съдия, аз живея в пустинните места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляба и чиния ядене без пари!
– Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.
– Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.
– Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.
В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й казваше :
– Кой ти каза да викаш да ме защитаваш?
Както и да е, това са светогорски истории, които свидетелстват за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни от този свят и става като малко дете. Когато човек придобие такава простота, тогава има голям уют и се движи уютно“.

Из беседа на митрополит Атанасий Лимасолски

Светогорски истории – 4

Както казваше старец Паисий, има някои хора, които,  ако предположим, че настъпи Второто Пришествие, и по парадоксален начин раят се напълни и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!”, тогава  някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!”. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Не пречи, че останахме отвън. Нека се радват  тези, които са вътре!”. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършеното е да чувствам другия като свое аз, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест другият да бъде твоето аз, да не бъде вече друг. . .

Светогорски истории – 3

От митрополит Атанасий Лимасолски. Превод: Константин Константинов

Сещам се един път на Света Гора, когато бях там, се случи нещо, да видите как Бог действа. Там, където живеехме, сами режехме дървета. Живеехме в пустинята, имахме мулета, с тях ходихме надалеч до върха Атон, режехме големи дървета с резачката, след това на по-малки парчета, товарихме ги и ги използвахме за нашия ръчен труд, за зимата и т.н Дебелите дървета, много дебелите дървета, ги режехме на дъски, имахме големи триони. Слагахме ги върху количка и върху нещо като релси, имаше лист, който режеше дървото на дъски. Примитивна работа. Веднъж, когато работехме, един млад монах, който не беше много запознат, не прояви внимание, искаше да сложи дървото върху количката, но тя захапа расото му, а тя се движеше със стремителна скорост да срещне триона, който се въртеше, за да нареже дебелото дърво и с това щеше да нареже и монаха. Ние дори не успяхме да осъзнаем какво става. Един монах, който малко понакуцваше с единия крак и беше много простодушен, само като видя как количката влачеше младия монах да го нареже листът, за секунда, за части от секундата се втурна с всички сили, хвърли се върху него и не знам как точно, блъсна го да се освободи от количката, от дървото, но тя захапа него. Точно когато стигна пред самия лист, количка спря на момента. Без никой нищо да натиска! Ние загубихме ума и дума. Това съоръжение работеше с нафта, а не с ток, та да спре. Спряхме машината след това, но режещият лист се въртеше на празен оборот още 30 минути. И се сещам за този мир, който беше изписан върху лицето на този човек. След като слезе, знаете ли какво каза?

– Загубихме!

Загубихме –очакваше листът да го нареже, а той загуби.

Неуспехът като успех

. . .Или пък виждаш някои млади майки по пътя, които шофират и детето седи  на задната седалка, търчат да го прехвърлят от едни частни уроци на други. И виждаш на лицето им изписана тревога – да свари да го заведе- детето, милото, и то тревожно, че и по-зле. Тя с нетърпение го чака отвън- веднага щом свърши, да го вземе, да го бутне вътре, за да го заведе на плуване, от плуването – на пиано – от пианото- на кларнет – и от кларнета – на психиатър! И знаете ли колко проблеми се създават така? Тоест болни родители – детето да направи всичко, да научи всичко, постоянно да носи шестици, да е отличник, никога да не се провали. Не научихме детето, че и неуспехът съществува в живота. И много пъти неуспехът е хубав, тоест има и своята добра страна. Той също е полезен, помага на човека и този, който се проваля, има една утеха, става по-мек, по-добър. Не е правилно никога да нямаме неуспех – външно имам предвид, защо? Човек неизкушен, без тоест изпитания, е неизпитан. Той е като тестото, което никога не е било изпечено, което, добре, може да изглежда хубаво, но не е било изпечено. Човек се „пече” в изпитанията. Ако не се научите да изтърпите провал на някой изпит, тогава какво ще стане през следващите години? И когато майката държи 10-годишно си дете за гушата, за да не й носи. . .някакви звездички слагат сега? Не й донесло една звездичка, две звездички? -аха, тоест в края на срока броят звездичките. Подлудяват децата с тези звездички, броят звездичките и накрая умът им става като звездичка. . . (Из беседа за търпението и смирението в брака)

Смирението е безименна благодат

Беседа върху 25-то слово от Лествицата на св. Йоан Синаит „За смиреномъдрието“ – II част

Друг казвал, че смирение е да чувстваш душевно съкрушение и да се отричаш от собствената си воля.

Тоест, смирение е да отсичаш своята воля, да проявяваш послушание, защото то е майка  на смирението, защото целият наш егоизъм, цялото наше същество се концентрира,  проявява и изразява в нашата воля. Затова  в монашеството първата добродетел, първото обещание, което монахът дава при своето пострижение, е за послушание, отсичане на собствената воля, което именно е предпоставката за духовно съвършенство. И не само в монашеството е така, но и в брака. Ако в брака човек не успее да отсече и да се отрече от волята си, да жертва себе си заради другия, тогава не може да намери покой. В душата му няма мир, както е казал Господ: поучете се от Мене, защото съм кротък и така ще намерите покой в душите си. Ако човек вкуси колко  голяма свобода дава отсичането на волята и това да не очакваш нищо от другия, а да се усъвършенстваш  в доброволната жертва и отдаване на себе си заради другия, тогава човек наистина ще жадува да се жертва и да отсича волята си. Има светци, които отивали и продавали себе си като роби на жестоки и безчовечни идолопоклоници и им служели като слуги, за да отсекат своята воля, в отговор на същата тази жажда да се жертват в служението си на другия човек. А по онова време слугите не били като днешните, на които плащаме.  Тогава  господарят можел да ги унищожи, дори физически.

Светогорски истории, част 2

Нека ви кажа от малкия си опит- самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, когато бях студент и живях сам в Солун, преживях жестока самота, градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива, да живееш в блок с други 200 човека и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе и да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат, и ако закачиш другия, няма „Извинявай!”, ако вървиш и блъснеш другия без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казвах на старец Паисий:

–          Трудно е  в града, голяма самота!

Той ми каза:

–          Прояви търпение и ако проявиш търпение там, където си, след това ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света Гора, с пещери в скалите, докъдето се стига с вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там. . .

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двайсет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

–          Какво става с тебе?

–          Добре съм!

–          Как изкара толкова дни сам?

Бях първия човек, който виждаше от седемнайсет дена. Той ми каза:

–          Трудно ми беше. За първи път живях толкова дни сам в пустинята, в една гора, напълно сам, да не виждаш нищо. Както бях сам, в килията ми  дойде едно котенце и почувствах такава радост и  утеха  от това, че го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но и тя има друго измерение. Сред жестокостите  на града трудно намираш утехи.

Превод: Константин Константинов

Светогорски истории, част 1

Веднъж дойде да става монах един човек, който тежеше 140 кг. Висок, пълен, гневлив – викам си: Аман, аман!  Той дойде и казваше отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!   Само да си припомняше нещата, за които се ядосваше, започваше да скърца със зъби. Както и да. Един хубав ден реши да стане монах. Мен ме изби студена пот и си  казах – Пресвета Богородице! Той ще ни претрепи! Ако дойде тук и го хванат нервите,  звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!. . . Той дойде. Аз казах на другите: за Бога, внимавайте да не му кажете нещо! Ако видите, че нещо не му харесва много, отдръпнете се малко назад да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ще ни изтреби! Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Не се хващай за котвата!

Беседа върху 25-то слово от Лествицата на св. Йоан Синаит: За смиреномъдрието

Началото на словото на св. Йоан Лествичник за смиреномъдрието започва така, сякаш мнозина хора с духовен опит са се събрали и всеки започнал да казва какво според него е смирението:

Стих 3. Събрахме се, обсъдихме, и изследвахме силата и значението на онзи честен надпис („святото смирение“ ст. 2). Тогава един каза, че смирението е забравяш веднага своите постижения. Друг каза: смирението се състои в това да считаш себе си за последен и най-грешен от всички. Трети говореше, че смирението е познание чрез ума на своите немощи и безсилие. А друг каза, че признакът на смирението е в това, при всеки случай на оскърбяване да предваряш ближния си с помиряване и да разрушаваш пребиваващата в него вражда. А друг говореше, че смирението е познание на благодатта и милосърдието на Бога. Друг пък каза, че смирението е чувство на съкрушената душа и отричане от своята воля.

ПОСЛЕДНАТА ДУМА ЩЕ КАЖЕ БОГ И НИКОЙ ДРУГ – в памет на св. НЕКТАРИЙ ЕГИНСКИ

Настоящата проповед е произнесена през 2008 г., когато започва медийната кампания срещу манастира „Ватопед“ и срещу Гръцката църква като цяло. Макар че това не е споменато изрично, а само индиректно загатнато, целта на владика Атанасий е ясна – да предпази паството си от големия грях на осъждането и от поддаването на тази организирана кампания срещу гръцкото православие и конкретно срещу ватопедския игумен Ефрем, негов духовен брат – бел. прев.

Днес, 9 ноември, братя, честваме паметта на свети Нектарий, на този голям светец на XX век, който живя и бе прославен от Бога по толкова велик начин, че чудесата му са изпълнили вселената и неговото присъствие е живо между нас. Честваме паметта на този велик светец, който, докато е бил жив, е бил незабележим и незначителен, преследван и оклеветяван, бил човек с хулено име. Хората, които живеели по негово време, го смятали за безнравствен човек, защото бил изгонен (от Александрийската патриаршия, бел. ред) и осъден, и името му не се ползвало с добра репутация.

На същия този светец днес ние честваме паметта и във всичките ни църкви (по цяла Гърция) се стича голямо множество народ, за да се поклони на неговата света икона и на светите му мощи; а особено в неговия свещен манастир (на о. Егина) се стичат хиляди хора.

„Господи, спаси ни от благочестивите!“

Човек се пита: всичко, което прави – поклоненията, свещите, бденията, молитвите, постите, милостинята – всичко, което правим в нашия живот, каква цел има и защо го правим? Отговорът на този въпрос е много важен, защото от него зависи нашият правилен или неправилен духовен живот.Да ви дам един пример: Питам децата, които сега са на лагер, коя е най-голямата Божия заповед? И всички те назовават различни заповеди: да не крадеш, да не лъжеш, да не вършиш неправда спрямо другия човек, да почиташ родителите си, да обичаш ближния, но нито едно дете не се усъмни, че е възможно нито една от тези заповеди да не е първата и най-главната.

Хората мислят, че първата заповед е да обичаш ближния си. Но първата Божия заповед и единствена Божия заповед, първата и единствената – всички други са последица от тази заповед – е да възлюбиш Бога с цялото си сърце. Първата заповед, казва Христос, е «възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила» (Марк 12:30).

„Не може да следваме безплодния морализъм в Църквата”

… Вярваме, че спазването на Божиите заповеди е необходимо, знаем заповедите, които трябва да пазим, но въпреки това понякога у нас се надига възмущение. „Е, добре де, колко неща да спазвам? Защо да ги спазвам? За какво ще ми послужат?” Тоест за този, който сега влиза в църковното Тяло, правилата и забраните на Църквата му създават негативен образ за нея. Защото в очите на такива хора Църквата изглежда като система от забрани, а самият човек не е уверен, че всички тези заповеди му помагат. И много пъти не разбира причината, поради която Бог ги е дал или дори се съмнява, че те са Негово дело и ги приписва на някой духовник или на друг човек. Вярно е, че здравият човек, такъв, какъвто е бил сътворен от Бога, няма нужда от никакви заповеди, както се казва и в Свещеното Писание „праведникът няма да се поколебае”. Тоест праведният човек, този, който действа по естествен начин, както е бил сътворен от Бога, не се нуждае от никаква заповед. Нито пък Бог би дал заповеди на човеци, които живеят богоугодно.

Действително, заповедта е принизяване на човешката персоналност и строго погледнато това, че Бог ни е дал заповеди, е донякъде обидно. Не е било необходимо Бог да ни казва: не кради, не убивай, не вземай нещата на ближния. Това са неща в нашата природа, на които ни учи самият живот, но те вече са факт и са ни били дадени от Бога – защото сме немощни, защото имаме духовен проблем поради духовната немощ, в която пребиваваме вследствие на грехопадението. Природата ни се е де-формирала и вече имаме духовни микроби, които са нашите страсти и грехове. Поради тази причина Бог като Лекар идва и ни дава лекарствата за нашата болест. И както здравият човек не взема, но и не се нуждае от лекарства, по подобен начин и истинската медицина е против лекарствата.

Най-големият опит, който човек може да има

Някога имаше мания да купуваме топки за пинг-понг, футбол и разни други неща, за да привличаме младите хора. Разбира се, това не е лошо; добре е в близост до храма да има пространство, в което децата да се забавляват. Всичко, което Църквата дава на хората, за да им помогне, за да отдъхнат, да ги предпази от други неща, е добро. Но не трябва да спираме дотук. Истинската цел на Църквата е друга. Всичко това има въведителен характер и помага за привличането на децата.

Всички трябва да осъзнаем какво търсим от Църквата, а това, което тя може да ни даде, е лична връзка с Христос. Много важно е да знаем, че, влизайки в Църквата, ние сме призовани да се свържем не с учението на Църквата, а с една Личност, да имаме лично отношение с една Личност – Иисус Христос, с живата Личност, Която съществува и с Която човек може и трябва да има отношение на любов. Трябва да обичаме тази Личност. Това е много важно, защото в миналото имахме проблеми в църковните среди, минахме през няколко кризи – богословска, духовна, пастирска, чиято естествена последица беше хората да напуснат Църквата, както впрочем и стана. Тогава Църквата се опита да обоснове учението си чрез и върху разума, върху рационалните аргументи. По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка, защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.

„Защо унищожихте света, който ви дадох?“

„Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят”

Правдата в Църквата не е правда в светския смисъл на думата. Не е правдата от този свят, която отдава дължимото на онеправданите със светските критерии. С други думи, ако имам 50 лири и ми ги откраднат, справедливо е да ми ги върнат обратно. Ако трябва да разделя една нива с някой, справедливо е да я разделим на две и аз да взема половината. Това е светската правда. Разбира се, тя е правилна и необходима. Затова съдът въздава справедливост, съществува правото, можем да настояваме и да търсим нашата справедливост. Когато обаче Писанието говори за правдата на човека, когато Христос изрича блаженството „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще наситят” (Мат. 5:6), Той няма предвид тази правда. Защото човекът, който чете Евангелието и го тълкува по светски, може да каже: „Ето, Христос иска да има справедливост, затова и революцията, която ще донесе справедливост, е оправдана”. Понякога се чуват гласове, че Христос бил революционер и се стремял към социална справедливост – всички това е най-малкото наивно, защото Той никога не се е занимавал с това, никога не е говорил утопии.

Спрете за малко, за да разберете, че Аз съм Бог

(Продължение)Когато човек гладува и жадува, това е признак за живот. Но съществува и друг проблем – днес има пресищане с много неща. Какво искам да кажа? За да можеш да се движиш към Бога по правилния начин, трябва да се въздържаш не само от храна, а и от много други неща. Защо? Защото, когато поглъщаш и поемаш постоянно всички образи, информации и неща, с които светът те залива, впоследствие това не те оставя да правиш нищо друго. Нека ви го илюстрирам с един пример:

Преди време направихме две поклоннически пътувания до Патмос, макар че в крайна сметка посетихме друго място. Имаше 1200 деца – ученици от прогимназията и гимназията. „Добри деца”. Деца, за които се предполага, че ходят на църква, посещават неделните училища, които имат връзка с Църквата. У мен възникнаха много въпроси, когато виждах, че тези наистина добри деца са завладени от хиляди неща, каквито умът ви може да си представи. През цялото време те ядяха, пиеха, говореха, тичаха, смееха се без почивка. Колко неща изядоха! Всеки по 10 нескафета, 20 кока-коли, колко сандвичи! Знаете ли какво значи скакалец? В нивата, нападната от скакалци, за един час не остава нищо, става както след пожар. Беше нещо ужасно. Сервитьорите се побъркаха. Колко пари носеха в себе си тези деца! А всичко беше предварително платено. По 200-300 лири, ей толкова дечица. Освен че ядяха, пиеха, говореха, на всичко отгоре и слушаха нещо.

По списък с правила не може да познаеш Бога

Продължение на проповедта „Глад за Бога“Когато човек пожелае наново да съгради себе си, той допуска една грешка, която правеха в миналото дори в богословските кръгове и неделни училища, проповядвайки морализъм. С други думи, когато някой доближаваше Църквата, тези християни му казваха: „Внимавай да не вършиш лоши неща, не ходи на лоши места, не говори лоши думи”  – с това се занимаваха. Целият този морализъм обаче е болен, той е едно анти-нравствено неправославно разбиране, пуританизъм, пиетизъм, който гледа само на привидния резултат на нещата. В Църквата  отците не са се занимавали с подобни неща, а  са гледали в дълбочина. Когато някой човек с много проблеми и грехове отивал при тях, те не започвали да му говорят само за външните неща – и  за тях, разбира се, – но главно за връзката с Бога. Затова в Евангелието Христос казва, че първата и най-важната Божия заповед не е да не крадеш или да не прелюбодействаш – това са последващи неща – а връзката с Бога, това да възлюбиш Бога. Ако възлюбиш Бога и имаш здрава и жива любов към Него, тогава останалите неща идват от само себе си. Иначе можеш да правиш всички други неща, без да напреднеш във връзката с Бога.

Нима може да се влюбя в идеята за Бога?!

Въпроси и отговори от беседата „Глад за Бога”

За ученика, когото  Христос обичаше повече

Ако Бог обича еднакво всички, защо в Евангелието пише, че Христос е обичал единия ученик повече от другите? 

Христос обичал Йоан повече от другите, защото Йоан го е обичал повече от другите. Ще ви дам пример, за да го разберете: всички отиваме при един извор. Всеки със своя съд – един с чаша, друг с кофа, друг – с варел. От извора тече вода. Ако отидеш с една чаша, ще напълниш една чаша, ако имаш кофа, ще напълниш една кофа. Водата си е една и съща. Водата не е виновна, че ти си взел само една чаша. Твоят съд поема толкова. Бог обича всички еднакво, но не всички Го обичат по един и същ начин.

Да общуваш – означава да се научиш да слушаш

Въпросът за хармоничната връзка между мъжа и жената е наистина важен, защото не е достатъчно човек просто да ражда деца на този свят, но трябва да ги отглежда правилно и красиво. Естествено, че това е последица от здравата връзка на двамата млади човека в брака. Здравата връзка на родителите и  хармоничният брак носят душевно и телесно равновесие на децата. Децата израстват, идват в света и своите първи усещания за всичко, което обазува техния душевно-телесен свят, те получават от своите родители.

Защо ходим на църква, след като не можем да докажем рая?

Бих искал да отговоря на един въпрос, който ми бе зададен, а именно: „Казахте, че духовният живот е труден и суров. Цялата тази борба срещу страстите, която всеки знае най-добре за себе си, какъв резултат има и кога ще бъде виден той?“ Първо, не си спомням да съм казвал, че духовният живот е труден и суров. Духовният живот е eдновременно труден и суров, но и лек и хубав. Както казва Христос: “Игото Ми е благо, и бремето Ми леко” (Мат.11:28). Големият светец на нашата Църква, св. Неофит Затворник казва: „Какво говориш, Владико,  нима има благо иго и леко бреме?”. Бремето си е бреме, игото – иго. Тогава как Христос нарича игото Си добро, хубаво, а бремето Си леко? И как духовният живот може да е хем лесен и хубав, хем труден и суров? Ако е труден, не може  да е лек, и ако е суров, не може да е хубав и приятен.  В Църквата обаче тези парадоксални неща се обединяват. С други думи,  колкото по–труден е духовният живот, толкова по-лесен е накрая. И колкото е по-суров, толкова е по-хубав. Има една тайна в живота на човека, която превръща горчивото  в сладко, отровата (φαρμάκι на гр. ез.) в лекарство (φάρμακο) и мрака – в светлина. Тази тайна е Христос. Той прави и ада – рай.

За собствените граници

Трябва да научим нашата мяра, нашите граници, да имаме предел в нашата ненаситност, в многото неща, за които тичаме и не спираме, като накрая цялото това състояние ни причинява стрес и обърканост. Много е важно човек да  знае собствените си граници. Първо на първо, той трябва да знае, че има граници и че не може да направи всичко, нито може да предвари всичко, а трябва да се ограничава в собствените си граници.  Това е проява на смирение,  култивиране на смирено съзнание, с други думи, да не ни прихваща тази агония или затруднение, когато виждаме, че не можем да направим нещо или не сме способни за него. Трябва да знаем, че имаме граница на силите си, на знанията си, на способностите ни,  така да се каже, на човешката ни природа. Като осъзнаваме нашето състояние, а именно, че имаме граници, тогава даваме и на другите да разберат, че и те имат граници. И не можем, например, да изискваме от другите хора неща, които те не могат да ни дадат. Това е много важно, за да могат нашите лични взаимоотношения да се развиват хармонично, като не създаваме проблеми на другите, нито те на нас. Когато, например, някой дойде у вас и ти каже:

– Знаеш ли, искам да ми направиш един подарък!

Е, от любезност ще му кажеш:

– Ще ти направя, с удоволствие!

– Каквото искам?

– Е, да кажем каквото искаш.

И той иска от тебе най-драгоценното нещо.  Може да не е много скъпо като цена, но да е нещо, което не можеш да му  дадеш. Ти му казваш:

– Извинявай, но не мога да ти дам това нещо!

– Но как! След като не можеш да ми го дадеш,  тогава къде остава приятелството, къде остава любовта? – и т.н.

Беседа за стареца Порфирий

Днес ще говорим за стареца Порфирий – един голям съвременен светец и ще направим това не просто, за да разкажем някаква история, а за да видим как това, което се преподава в Църквата, е не просто някакво учение, а реалност и опит.

Нека първо ви разкажа как се запознах с него. Бяхме съседи. Той живееше в Кавсокаливия, а аз в Неа Скити. Всички бяхме слушали за него. Затова решихме да отидем да го видим. Отидохме сутринта. Старецът беше под едно дърво и ядеше нещо. Отидохме да го поздравим. Той ни каза, че не може да ни приеме, защото е болен. Попита ни откъде сме, а после отиде в стаята си, а ние си тръгнахме. Един монах дойде при нас и ни каза:

– Вижте, старецът не се чувства добре, следобед ще бъде по-добре, почакайте и ще ви приеме.

Нашата връзка с Бога – ІІ част

ПродължениеВ дълбочината на битието на човека, който плува в благодатта, съществува онова неуловимо тщеславие, когато мислиш, че си нещо. Умът ти дори може изобщо да не го разбира, т.е.  мозъкът да не знае, че мислиш, че си нещо. Обаче си го мислиш. Когато си „счупиш главата” обаче и тръгваш да потъваш надолу, надолу, надолу, тогава виждаш, че наистина си помислил, че си бил някой, че нещо си имал. И старец Паисий казваше: „Ако не съм някой голям светец, то един малък светец със сигурност съм!”.

Нашата връзка с Бога – І част

При грехопадението бил ранен именно човекът, т.е. трагедията на падението имала последици върху самия човек. Не Бог, а човекът се разболял. Затова не Бог, а човекът се нуждае от изцеление. Когато човек иска да възстанови връзката си с Бога, той устройва делата си по такъв начин, че да стане Негов приятел. Не Бог да стане приятел на човека, защото Бог е не само приятел,  но и Баща, и брат, и близък на човека. Но поради падението, поради развалата, поради немощта, която носи в своята природа, човек става враг и чужд на Бога. Затова всичко, което правим, засяга само нас, а не Бога. Бог не взема нищо от онова, което вършим. Това е много съществен момент и трябва да го имаме предвид по пътя  на духовния живот. Не постим за Бога, не се молим за Бога, не правим милостиня за Бога, не правим добри дела за Бога, а всичко това вършим заради себе си, защото ние имаме нужда от  изцеление. Ако постя, постя, защото аз се нуждая  от пост и ако правя милостиня, ако бдя, ако се моля, ако чета, ако проявявам въздържание, ако се подвизавам, всичко това върша, защото имам нужда да изцеля своето болно аз, за да стана приятел и близък на Бога.

Да живееш с друг човек е най-голямото изкуство

Какви критерии трябва да имаме предвид, когато някой реши да създаде семействоТемата за Брака е изключително важна. Много сериозно нещо е човек да избере своя спътник в живота. Много важно, сериозно и изискващо голямо внимание е преди да кажеш каквото и да е на другия човек, преди да отвориш устата си да обещаеш нещо или да му кажеш: „Искам те!”, или „Искам да се оженя за тебе!”, или какво и да е от тези неща, да бъдеш достатъчно сигурен в думите си. Ако не си 1000 % сигурен, по-добре нищо не казвай, изчакай малко, така че постепено да се увериш в намерението си, за да  го кажеш и това да бъде нещо сигурно и трайно.

Ако имаш сърце – ще се спасиш

Постът, както и всеки подвиг, вършим заради себе си, а не заради Бога – в смисъл, че Бог не се ползва по никакъв начин от тези неща, а човекът е този, който се изцелява, защото болен е не Бог, а немощният човек  Немощният човек е този, който се нуждае от изцеление, понеже е ранен от своите страсти и грехове.

Много хора и особено младите имат няколко възражения относно поста –  каква е ползата от него, защото да постим и какво означава това нещо, към което сега сме призовани да пристъпим?

Разбира се, отците на Църквата са дали многобройни и хубави тълкувания по този въпрос и особено по отношение на Великия пост, който се смята за парекселанс поста на Църквата. Той е утвърден в свещените правила на поместни и Вселенски събори и изобщо се смята за най-строгия пост от всички други в Църквата. За поста са казани много тълкувания – и богословски, и практически, които обясняват защо човек пости. Съществувт еретици, които поставят поста под съмнение и казват, че никъде в Евангелието и Писанието няма заповед от Бога, в която се казва да постим. По този начин те отменят поста и упрекват православните християни, че спазват човешки предания и заповеди, които не присъстват в Писанието.

Постът e и милост

Продължение на статията „Ако имаш сърце – ще се спасиш“

Още едно много важно нещо, което първите християни правили  и е хубаво да го имаме предвид, а именно,  че постът  е свързан с даване на милостиня. Човек си казва „Ако не постех, щях да харча 1200 лири на седмица за меса, сирена, вино и т.н, а  като постя, харча 30-40 лири. Следователно това, което остава, го давам на бедните, на братята, които имат нужда”. Постът е бил обвързан с милостинята. И той, разбира се, не е само въздържание от храните. Започваме от това, то е необходимо и важно, защото човек не е само дух, да кажеш: аз ще постя духовно. Не сме духове, а тяло и дух заедно – едно неразделно и неразривно единство. Затова добродетелите засягат целия човек – и душата, и тялото, и както постим телесно, така постим и духовно. Следователно,  въздържаме  се от злоба, от осъждане, от гордост, от словопрения, от хиляди неща, които за съжаление ни измъчват. Въздържаме се и в употребата на материалните неща. Ако искам да купя три чифта обувки, от които нямам нужда, ще закупя един чифт или изобщо няма да купя. Минавам с тези, които имам.

Фанатизъм и фундаментализъм

Старецът Паисий казва, че сатаната толкова е заплел нещата, че сега и сам не може да ги разплете.

Знаете, че често може да чуем за себе си определението „фанатик“, особено на мен често ми се случва, а също и  фундаменталист. Наистина, хубаво е да се вслушваме в това, което другите говорят за нас. Критичните неща са по-полезни от позитивните. Когато говорят негативно за нас, имаме действителна полза. Хвалбите обикновено ни вредят.

Нека помислим върху въпроса, дали един православен християнин може  да бъде фанатик и фундаменталист, както и защо във връзката ни с Бога се появява тази опасност – да ни характеризират като фанатици, кога може да сме фанатици и кога не и дали изобщо  може в нещо да бъдем фанатици.

Сърцата ви да не намират утеха в тези неща…

„Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога?”. (Йак 4:4) 

… Св. ап. Яков говори много строго, наричайки прелюбодейци и прелюбодейки всички, които търсят благата на света неправилно и злонамерено. С други думи, както човекът, който е женен, но създава връзка с друга жена, извършва прелюбодеяние, защото предава любовта към съпругата си, на него се оприличава и човекът, който изменя на Божията любов и създава връзка и приятелство със света, което по думите на апостола, е вражда против Бога.

Разбира се, много пъти казахме, че когато в Писанието се използва думата свят, както и „не обичайте света” с това не се има предвид света, както днес казваме – хората, които са наши братя, и който сме длъжни да обичаме. Под думата свят  се подразбира светският дух, разбира се стоящият далеч от Бога човек и дори не човекът, защото и него трябва да обичаме, колкото и да е далеч от Бога, а неговият дух, неговите действия, дела, начинът, по който мисли и действа –  това не трябва да обичаме. Апостолът говори строго за християните, защото да си християнин означава да бъдеш човек, който е сключил брак с Жениха Христос. Затова, ако той създаде любовна връзка с други, светски неща, които не му помагат в неговото единение с Христос, това е прелюбодеяние спрямо Бога.

Велико нещо е човек да се научи да бъде истинен

В Стария Завет Бог дава заповеди на хората главно по негативен начин, чрез забрана: не трябва  да лъжеш, да крадеш, да пожелаваш нещата на твоя съсед. Тоест, Бог учи на доброто чрез забрани, докато в Новия Завет Христос говори по друг, изцяло положителен начин, с положителен подход, вече не под формата на  заповеди, в които се казва „не!” на едно или друго нещо. Христос учи, че човекът, който е милостив, кротък, търпелив и казва истината, е блажен. Факт е, че заради  негативния подход на забраните немалко млади хора казват:- Защо да ходя на църква, след като там ще слушам постоянно: „Не прави това, не прави онова!”

Широкото сърце на Православието

Въпрос: Като учители всеки ден се изправяме  пред следните теми – глобализация, многоезичие, Обединена Европа, взаимозависимост, толерантност, солидарност. Каква трябва да бъде нашата позиция като православни християни и преподаватели, когато сме призвани да учим учениците, че всеки народ трябва да зачита  религиозните възгледи на другите народи, както и че хората не трябва да бъдат преценявани според тяхната вяра, защото самите хора представляват ценност сами по себе си. Дали  уважението към друга религиозна догма представлява нейно приемане? Ако това е така, не става ли въпрос за  поругаване на истинския Бог?

Отговор: Като начало трябва да кажем, че в нашата епоха се сблъскваме с дилеми и въпроси, събития и неща, които хората по-рано не са  познавали. Преди не е съществувала глобализацията, нито Обединена Европа, нито многоезичие и не е могло да съществуват такива проблеми може би поради обстоятелствата на епохата. Имало е ереси, имало е врагове на Църквата, но това е било друго нещо.

Това са днешните обстоятелствата и човек е призван да има отношение към тези събития. Много правилно се поставя въпросът – какво трябва да бъде нашето отношение не само като православни християни и учители, но и като хора?

Погледът на Бога

Размисли върху 118-и псалом

118-и псалом е псалом, в който се говори за Божиите заповеди, за отношенията между хората, основани на тези заповеди. Хубаво е да го знаем, тъй като той се използва всеки ден в православното богослужение.

Скрил съм в сърцето си Твоето слово, за да не греша пред Тебе.

„В дълбините на сърцето си скрих Твоите думи, за да не падна в грях”… Пророк Давид казва, че с цялото си сърце е потърсил Бога и Го моли да не го оставя да се отклони от Неговите заповеди. Скрил е Божието слово в сърцето си като скъпоценно завещание, както неоценимо съкровище, което човек взема, скрива го и само той го употребява, не иска да го открие на другите, за да не го загуби. Същото става и тук с Божиите слова и заповеди.

Трябва да знаем, че само тогава ще имаме правилно отношение към Бога, когато разберем колко драгоценно нещо са Божиите слова и заповеди и се отнесем много сериозно и последователно  към Божието слово, а не прибързано и повърхностно. То трябва да бъде не нещо случайно и ежедневно, а нещо много сериозно и важно за нас, за да си заслужава трудът да бъде скрито в дълбините на сърцето ни.

Да се влюбиш в Бога

В Църквата следваме не учение, а Учител. Последователи сме не на някаква теория, а на Богочовека Христос, с Когото придобиваме връзка, която не е връзка на подчинение или зависимост, юридическа, нито законническа, а връзка на любов. Ние обичаме Христос. „Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8)Св. ап. Петър пише посланието си на християни, които не познавали Христос. Пише го в края на живота си и тези християни живеели далеч, в Понт, в Галатия, в Кападокия. Те не били виждали Христос, тоест били второ поколение християни. Първото поколение християни Го познавали лично, такива били апостолите. Затова апостолът им казва: „въпреки, че никога не сте Го видели, Го обичате“. Вече говорихме, че в Църквата целият духовен труд, който вършим, е с цел да възлюбим Христос, тоест в нас да се развие любов към Христовата личност. Ако това не се случи, тогава не се различаваме от хората, които са последователи на която и да била теория, учение или философия, била тя и най-добрата. Само любовта към Христос ще ни помогне да надмогнем себе си, само любовта дава сила на човека  да превъзмогне себе си, своите страсти и грехове и да развие отношенията си с Христос. Да вземем пример от ежедневието. Когато човек е необвързан, не е женен, може да прави нередни неща, да се отнася безотговорно към другите, да създава повърхностни връзки и други подобни. Когато обаче се влюби, когато намери човека, с когото ще живее заедно и ще сключи брак, когато обикне бъдещата си съпруга и то реално, тогава установява, че онова, което преди му е било трудно, става лесно.

Св. Литургия не е нито за гледане, нито за слушане

Светата Евхаристия е най-великото дело, което човек може да направи, най-голяма чест, най-голямата привилегия, която Бог е дал  на човека, а именно да участва в Христовите Тяло  и  Кръв и още повече сам да я извършва, да стане орган на благодатта, за да извърши това страшно и неизразимо Тайнство на Светата Евхаристия.

„За да бъдат (Светите Дарове) за тези, които се причастяват, за трезвение на душата, за опрощаване на греховете, за общение със Светия Дух, за наследяване на царството небесно, за дръзновение към Тебе, а не за съд или за осъждане”.

Нека разгледаме  тези изрази един по един.

Трите изкушения в брака

Вече разговаряхме за това, че Бог е сътворил човека и го е поставил в рая, където той функционирал естествено, в здрава връзка със своята съпруга Ева. Тяхната цел не била раждането на децата, а постигането на съвършенство, постигането на съвършената Божията любов, което е и главната цел на брака. Затова всяко едно Тайнство на Църквата, включително и бракът, е опрощаване на греховете и е за вечен живот. Затова бракът е Тайнство, харизма, която Бог благославя и дава в Църквата. Затова Църквата го благославя и смята семейството за място, където човек отива, за да открие своята цел.  В крайна сметка целта на брака е превъзмогването му – да превъзмогнеш брака и да не го превърнеш в идол, а да го разглеждаш като средство, което ще те отведе до Бога. Брачната любов не се отменя, защото Божията любов не отменя любовта към хората или любовта между нас, а напротив, прави човешката любов по-съвършена,  по-силна, по-мощна, по-чиста и по-здрава. Божията любов не отменя съпружеската любов, нито любовта към децата, а я прави истински съвършена.

Всеки човек има различна мярка

Беседа за смирението

Идвайки в този свят, ние носим голям товар със себе си – и този факт е научно доказан. Получаваме много неща по наследство, чрез днк и  всеки един от нас е призван да се бори с негативите на своето наследство. Ако си раздразнителен, тогава си призван да станеш кротък, ако си свидлив, си призван да станеш милостив, ако си разглезен, си призван да станеш подвижник, да се калиш. Както казваше старецът Паисий, ако си бъбривец, трябва да станеш свят бъбривец. Тоест да говориш през цялото време за Бога, да станеш като апостол. Ако си силен, да станеш силен светец. Казваше един подвижник:

Ти яде ли сладолед?

Днес ще говорим за най-голямата от всички страсти, която поражда всички останали – гордостта. Наистина, както не е възможно да кажем какво е смирението, тоест да го определим, също така трудно е, да не кажа невъзможно, да определим гордостта. Какво представлява тя?

Всеки път, когато искаме да кажем нещо за нея, прибягваме към това, което отците са ни дали като нейни признаци. Те разглеждат гордостта като причина за всички падения, корен и рожба на всяко зло.  В Писанието се казва, че Бог се противи на горделивите. Може би това е един от изключителните или изключителният случай, в който Бог изглежда толкова жесток, тоест Той не само не благославя гордия, не само не му съдейства, не само го изоставя и го напуска, но и му се противи. Какво означава „противя се”?  Стоя пред някого и го блъскам да върви назад, не му позволявам да прекрачи, тоест воювам с него. Помислете колко мъчително нещо е  Бог да воюва с тебе, Бог да ти се противи.

Имаме нужда от Христос

Слово на митрополита на протестния митинг в защита на игумена на Ватопедския манастир архим. ЕфремИстината е, че никога не съм си помислял, че ще се окажем тук, в този толкова труден, скръбен и  изпълнен с голям позор час заради случилото се със старец Ефрем. Нищо от всичко това обаче не е извън Божия промисъл и любов за всички нас и естествено Бог следи всеки детайл от нашия живот и не е далеч от нито един човек. Сам Той подкрепя всеки, който е в изпитание, всеки, който е онеправдан,  и е близо до  всеки, който Му се уподобява. Защото всеки онеправдан човек, както казваше старец Паисий, се уподобява на онеправдания Христос – Христос влиза в сърцето на този човек, пребъдва в него и така неговото сърце действително става царство Божие на земята.

Страшният съд ще бъде съд на любовта

Беседа върху Посланието на апостол Иаков

Вече говорихме за това как човек се подчинява на Бога, Който се доближава към нас, но не с робско подчинение, понеже то не ни отнема свободата, а напротив, прави ни свободни от страстите и греха. Бог се отнася към нас като Лекар, Който ни лекува, не ограничава нашата свобода, а ни изцелява от страстите и греха. Както лекарят не е диктатор, защото дава нареждания, така и Бог ни дава заповеди, които ни помагат да станем завършени  хора.В своето послание св. апостол Йаков казва: „Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас“. Бог започва да действа от момента, в който човек каже: „Искам да се доближа до Бога!“

Бог пази нас, а не ние Него

Продължение на беседата върху Посланието на св. апостол Иаков

Кои са двоедушни? Всички сме двоедушни. Какво означава двоедушен? Този, който иска едновременно две противоположни неща. Искаме Бога, но в същото време искаме и другия живот. Ще ми възразите – не го искаме! Добре, теоретично не го искаме. На практика обаче нашите дела показват друго. Показват, че сме пленени. Двоедушието е грях, защото двоедушният човек страда от духовна шизофрения и иска едно, а върши друго. Едно са неговите мисли, а друго делата и всички сме такива. Сам св. ап. Павел казва, нещастен аз човек, защото едно решавам, и друго правя. Едно искам, и друго върша. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Кой ще ме избави от това нещастие, което нося в себе си? Решавам да се помоля, да пазя въздържание, да постя, хиляди неща. Колко добри решения вземаме всеки ден? Обаче не ги вършим, биваме пленени, вървим като вързани овце и ни водят в друга посока. Колко пъти дори собственото ни аз се противи и ни казва: „Какво отиваш да правиш? Недей! Спри!“ Собственото ни аз протестира, а ние сме като хипнотизирани и пияни – отиваме натам и не можем да разберем какво става. Защото сме пленници, защото това е пленяването от сатаната; Не успяваме да се наложим над своето аз и страстите ни завладяват, защото дяволът е диктатор, страшен тиранин, той не иска нашата свобода, не иска да имаме лице. Това е двоедушието – да имаш сякаш две души, две мнения, две решения, двама човеци, да бъдеш двойнствен човек, който живее живота на Църквата и едновременно прави хиляди други неща, които го отричат.